В първите дни на април природата ни изненада с внезапното си решение да забави пролетта. Температурите паднаха и наваля мек сняг. Поех на разходка из заснежените хълмове на Същинска Средна гора търсеща, а се върнах преосмислила…
Пътувах по работа, но си позволих лукса да открадна няколко красиви мига от смълчаната красота на Балкана. Моменти на смирена тишина в които времето тече сякаш наобратно.
Шума на този крайпътен водопад, преди отбивката за село Антон оттекваше в далечината, негодувайки от всеобщата неподвижност.
Живота по подбалканския път е затаил дъх, в привидно подчинение. Всъщност е гордо решен да продължи да демонстрира устойчивост. Защото това са природните закони. А те превръщат всичко и всеки в движение.
Всяка капка, клонка и повей имат свой ход. Влязох в Копривщица и отвсякъде усещах носталгията от „Хубава си моя горо“, споделяйки настроението на Любен Каравелов. Позабравената емоция да се стъписаш от нещо познато, породена от промяната в теб самия. Ето това е несъвършенното в хората – оценяват нещата едва когато ги загубят.
Всичко си беше на същото място, където го видях и предния път. Боядисаната в пастелено зелено сграда на общината, на която точно днес така да и отиваха белоснежните прозорци.
Народното читалище, в опит да стопи снега наоколо със собствените си слънчево жълти контури. Парещо топли и приветливи, жалко че беше затворено…
Къдриците на водния бяг, отразяващи светещите снежинки по пътя си. Река изпълзяла и жадна за слънце, като опашка на гущерче, чакащо припек.
И нов живот, нетърпелив да демострира превъзходството си над ледения захват на зимата.
Споделям тези гледки с вас, като вярвам, че нямате търпение да хукнете, за да заснемете собствени. Преосмисляйки! Това е единствения признак на емоцията, който ни кара да я съпреживяваме. И да ни подейства отрезвяващо… Както е казано:
„Не плачи, че си ме изгубил, радвай се, че си ме имал.“
