Може би всеки от нас, в някакъв период от живота си е имал склонност към поезията. Моя такъв продължи и дълго след ученическите ми години.
Вкъщи винаги сме имали много книги, някой от тях съм прочитала по десетки пъти. А спокойния живот в малкия град, липсата на интернет и незаинтересованост към телевизионните предавания ми подариха много часове в прекрасно поддържаната квартална библиотека. Именно благодарение на това четях много, вземах по няколко книги и след дни се връщах за още…
Усещането да потъваш в толкова различни, магически за мен тогава светове бе вълшебно. Пренасях се във всяка история, сякаш заживявах там… Така попивах от тях, че до ден днешен имам усещането, че наистина съм живяла стотици животи…
Ще споделя с вас стихотворение, което е на почти 20 години, но продължава да ме радва, защото беше част от един училищен рецитал по случай, ако не се лъжа, деня на жената – осми март. Спомням си, че бяхме разделили стиховете помежду си няколко съученички и наистина ми беше странно да чуя нещо написано от себе си на голямата, за мен тогава сцена.
Любов
Коя си ти, изпълваща със нежност,
усмихната и властна – зов от плът…
Коя си ти, незнаеща жестокост,
но по своему жестока всеки път…
Коя си ти, далечна и позната,
без милост горяща във душата…
Коя си ти, реалност непозната,
оставаща завинаги в сърцата…
Коя си ти, приятелко смутена,
в миг дръзка и малко срамежлива…
Коя си ти, променливо студена,
понякога си груба, а после услужлива…
Коя си ти, прегърнала безкрая,
но подвласна на всеки земен час…
Коя си ти, мълчиш… коя – не зная,
но знам, че и днес си между нас.
Коя си ти, раздаваща надежда,
лицето си скрила зад хиляда имена…
Коя си ти, за която всеки се оглежда
а не знае, че ти си във всяко сърце…
26.03.2000г.
