Има вечери в които не ми се говори…
Не съм изморена, не ми се спи, но не искам да говоря… Не изпитвам такава потребност, не се и налага… Защото слушам… Зад тапицираните стени, на меката плюшена мебел, замечтано загледана в очите на събеседника си… Тялото е спокойно, но мислите са цунами… Слушам и искам да запаметя дори вдишванията, защото всеки поглед е спомен, всяка дума е мъдрост, и всяка история е урок. Урок със смисъл. Такива хора ме разтърсват, вдигат ме във въздуха като ураган и завъртат света ми като разстроен компас. Остава ми да слушам и наизустявам тези уроци на опита. И да грабя, с пълни шепи да грабя от мъдроста на преживяното…
Кога ще измислят записващи спомени лещи за очи?
Така няма да забравяме нито секунда от нещо преживяно дори веднъж. Отстрани сигурно изглеждам като чужденка, на която й разказват за чудото на нестинарството… Защото точно толкова ми пари… На моменти забравям да дишам, в очакване на края на разказа… И на извода. На извлечената от случката поука, която е по-стойностна от всички бижута по съседните маси. Защото цената й се вижда само в онзи кратък миг на мълчание, в който историята прави последния си завой и спира. Без спирачен път. С трясък, който само душата може да чуе. А ударната вълна е причината за цунамито в мислите ти.
В такива моменти искам да имам поне някакво записващо устройство, за да запазя този спомен. Искам да запаметя емоционалността на всяка история. Да си „открадна“ всяка поука придобита от чуждия опит.
Моята любима играчка са твоите мисли
И когато се случи да си взема дори съвсем малко, се радвам като дете, на което са подарили първата енциклопедия. Защото сега има нов свят в ръцете ми, които чака да го направя свой. Има мисли, които дълго да провокират възприятията ми.
Вродената ни емоционалност понякога изкривява собствените ни преживявания и опит. Било защото искаме да запомним нещата по-ярки, по-дълго или не точно каквито са били всъщност. Пречупваме спомените си през моментни настроения, запомняме ги в нюанси. Всеки от нас си има философия какво, колко и как помни.
Дали ще се чувствам уютно, ако ме пуснеш да вляза в главата ти
Не е така обаче, когато става дума за чуждите спомени. Те са като разказ, като приказка, която ни е разказана без светлосенки, а в един цвят. Така имаме възможност да извлечем поуката по-чиста и безпристрастна. Като доказан научно факт. Факт, който остава като подпечатан текст на хартия, и само кривите гънки по печата напомнят, че някога това е било празно пространство.
Отдавна е минало полунощ, но галопиращите ми мисли си спретват поредно състезание, в което адреналина отдавна е размазал умората секунди след старта. А това е само едно от парченцата на хилядите пъзели в съзнанието ми.
Поредното предизвикателство, което наричам разговор със смисъл…
