Нездравословната крайност
Най-пагубната фраза на всички времена: „Какво ще кажат хората“ се трансформира. Не умря, не я забравихме – променихме я. И това стана неусетно, почти незабелязано. Някъде в близкото минало, хората улисани в ежедневие и битовизми спряха да се вглеждат в постъпките си. Спряха да се замислят как звучат думите им. Така сами създадоха новата фраза-убиец на смислените взаимоотношения и адекватно поведение.
Новата фраза е: „Аз съм над нещата“ или „Бъди над нещата“. От момента, в който адски много ни пукаше за всичко, стигнахме до момента да не ни пука изобщо. Дойде момента на нездравословната крайност. Защото аз „Над нещата“ така го разбирам. Не съумяваме да се видим в какво се превърнахме всъщност. В света на (и без това компромисните) опаковки и лъскавия външен вид хората са по-скоро това, което крият, отколкото това, което демонстрират.
Непукизма
Може би от желанието да загърбим проблемите и сивотата спряхме да търсим начина да се справим с тях. И така позволихме непукизма да стане част от кръвната ни група. Да се срасне с нас – като навик, като кафето сутрин, като липсата на „Добър ден“ и „Извинявай“. Вече не ни пука особено за каквото и да е, научихме се да неглижираме, да подминаваме, да нехаем… Научихме се да „не ни е еня“. Не се замисляме кого и как нараняваме, пренебрегваме или изоставяме. Защото сме над нещата. Да се оправят, нали?! Дали възприехме дистанцирането като защита, защото сме слаби?
Ще припомня третия закон на Нютон: „Всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие“. Или „Каквото повикало – такова се обадило“. Преди да се разсърдите на някой, че е постъпил зле с вас се запитайте дали не сте причинил същото другиму… Защото във Вселената всичко се върти – от един към друг, от него към трети и през четвърти или пети пак ще се върне при вас. Днес ще подминете вие, утре ще подминат вас… Да откажем да се поставим на мястото на човека отсреща демонстрира най-елементарно лицемерие. Тук ефекта на бумеранга е безпощаден и няма нищо общо с гравитацията – ще ни намери където и да сме.
Дадена дума
Дали сме час, а закъсняваме – ще ни чакат, какво пък толкоз! Не си държим на думата – че кой вече си държи, голяма работа, че сме обещaли нещо, което не мислим да изпълним. Ще го направим, ама … не сме имали предвид точно това и не точно така, пък и не сега… Всички знаем поговорката: „Един човек струва толкова, колкото струва думата му“. Всъщност по този начин показваме на света, как се оценяваме самите ние.
Няма по-ясен показател за един психолог да открие нечия болка, извор на проблем или недостатък (известно като комплекс) от себеоценката. Тя отчасти определя дали ще бъдете избран за нечии партньор, дали ще бъдете повишени, дали на вас може да се разчита или да бъдете приятел. Не си спазвате обещанията – Честито! – подсъзнанието ви го констатира и помни. То се превръща в неизплатен дълг към самите вас. И се плаща с парченца от душата…
Егоизма
Дотолкова присърце взехме собственото си благополучие (или въображаемото усещане за него), че избутваме всяка нужда, молба или зов за помощ на заден план. Не на заден, направо го захвърлихме в 10-та глуха. Защото „Ти си си най-важен“. Няма лошо, живота не изисква сляп алтруизъм, но вземане без даване е път без изход. При това скоропостижен. Ако сме обсебени от величието си егоисти, ще има ли с кой да споделим радостта от успеха си? Дали всъщност на някой ще му пука за нас?
Вероятно четейки това си казвате: „Всички покрай мен гледат само себе си!“. Добре – нека ви дам другата гледна точка, защото медала винаги има две страни. А вие не гледате ли само себе си? Кога за последно се отказахте от свое удобство за да му е хубаво на някой друг? Кога се отказахте от нещо, което имате, за да го има някой друг – да го зарадвате, да го изненадате, да направите постъпката си достойна за уважение? Кога вие положихте нетипично за вас усилие, излязохте от зоната си на комфорт, за да се почувства човека отсреща добре? Не ми отговаряйте – застанете пред огледалото, и с откровеност го кажете на образа там.
Мързела
Винаги ли го е имало или просто сега стана осезаем? Нека поясня – тук не визирам желанието да се излежаваме в неделя сутрин. Говоря за онзи мързел: „Няма сега специално да търся кош за боклук – и на земята става, някой ще го смете“, „Ох, трябваше да й пиша, за да кажа че съм се прибрала от път, ама … няма смисъл, тя ще се сети“, „За какво да го уча това, то няма да ми потрябва“. Тук става дума не само за мързела към другите, ами и към себе си.
Да те мързи да направиш каквото и да е, дори дребно за някого е дебилност. Безразличието към добруването на ближния (и към всичко останало) в неговата крайност е болестно състояние. Психолозите имат дума за такова заболяване – апатия. А това е крачка към психиатрично разстройство. Но да проявим мързел към себе си е повече от … обидно. Това е обида към природата, която изобщо ни е дала този живот. Към всички усилия на родителите ни да ни отгледат и възпитат. Това е похабено ДНК. Не ми се сърдете за откровенноста – аз не харесвам мързеливите, безхаберни несериозници, а ако съумеем да се погледнем отстрани – и ние няма да се харесаме.
Катил
Не намерих достатъчно красноречив антоним (противоположно) на сърдечен, затова си харесах думата „катил“. Защото дори звучи така, както исках – осъдително. Като повдигнато на n-та (безкрайна) степен събирателно от всичко описано по-горе. Като дъното на дъното. Колко утаечен материал има събран в душите ни? Злобата не го ли изяде и него? Или остави малко за завистта, че да не отслабне? Изгни ли моралната ни броня от ръждата на вродената ни лошотия? Затова ли загубихме битката с човечността? Като притчата, че във всяко същество се борят два вълка – добър и лош и побеждава този, когото нахраним. Грешния вълк ли нахранихме?
Иска ми се да спрем да храним грешния вълк! Мечтая за момент, в който искреността ще победи. Тази към нас самите. Тази, която няма да ни излъже, която няма да е лицемер. Тази, която ще намери сили да потърси из дълбините на душичките ни малкото останала ни добрина. Защото вярвам, че не е загубена безвъзвратно. Самоанализът и себепознанието ще открият дълбоко в нас спасителната доза реализъм, сърдечност, искреност, задушевност, отзивчивост и доброта.
Само трябва да имаме куража да се погледнем в огледалото. Бихте ли запознали детето си с отражението? Или ще му кажете да си живее живота без да му пука, защото сте над нещата!
