Понякога не е нужно да четеш между редовете
Нужно е да прочетеш самите тях.
Там е казано всичко! Защото текстовите съобщения неволно ни научиха да караме по същество. И да се изразяваме „в кратце“. Вече не е нужно да се чудим и гадаем какво е имал предвид човека отсреща (макар все още да се срещат много любители на завоалираните изказвания и от двата пола).
Вече не е лесно и да се правим на ударени, че нещо не е разбрано! Защото е. Може да не ни е угодно или удобно да признаем, че сме го разбрали, но всъщност сме.
И тук идва върховното „умение“ умишлено, целенасочено, безочливо да се правим на недоразбрали. Който го може – просто го може.
Има я и другата слаба гледна точка – срещат се хора, вероятно сте чували, които не четат каквото е написано, ами му придават свой си смисъл. Мисловен някак. И в повечето случай различен от истинския.
Пиша „как си?“ – чете се „искам нещо от теб!“
Пиша „добре“ – чете се „няма пък да ти кажа“
Пиша „удобно ли е?“ – чете се „я, не ми се прави на интересна“
Пиша „да помогна с нещо?“ – чете се „казвай, да го правим надве-натри, та да свършиш нещо мое…“
Не го разбирам този речник! Не искам да го разбирам… Искам думите да не се лишават от реалното им, истинско значение…
Питала съм много пъти хората с които комуникацията тече в писмен вид: „Защо няма „здравей“ – когато разговора започва и „чао“ – когато разговора приключва? Нима когато видиш човек на живо и ти стане скучно или ти излезе работа просто ставаш и изчезваш…?! Нима си тръгваме от масата в ресторанта, напускаме жилището на някого без да кажем „чао“… Кога и защо това стана нормално?!
Как искаме да бъдем добре разбрани, ако самите ние спряхме да разбираме околните…
Спряхме ли да се чуваме, да „се четем“ или вместо това – „ти ми говори, аз ще си мисля нещо свое“…
Понякога не е нужно да четеш между редовете! Прочети самите редове! Ако искаш аз да прочета твоите… Инак… прав ти път, драги ми Смехурко…
